Ванеса и нейния брат-близнак Стийв учат фотография в местния колеж. И двамата страдат от дислексия и са много креативни по свой собствен начин. Освен практическия елемент, курсът изисква от тях да си водят бележки, да изнасят устни презентации и да правят проучвания в библиотеката. Този семестър от тях се изисква да изготвят писмено портфолио, в което да покажат, че разбират теоретичните аспекти на предмета. 

Въпреки че и двамата страдат от дислексия, това състояние се проявава много различно при двамата: Стийв не може да чете добре, физическият акт на писане му е още по-труден, но харесва техническите елементи в курса и е харизматичен и уверен, докато презентира. Ванеса, от друга  страна, почти не среща трудности при четенето и писането, но има затруднения с правописа и краткотрайната й памет е слаба. Трудно й е да запомни фактическата информация от курса и да разпределя времето си. Липсва й увереност, когато говори пред хора, които не познава добре и за разлика от брат си, заеква и й е трудно да подбира точните думи, с които да се изразява ясно, особено когато е под стрес.

След като учителят на курса и отговорникът за хората с увреждания проведоха разговори с двамата, на тях им бе оказана следната подкрепа:

Стийв:

• писар, който да води бележките му в теоретичните сесии, като по този начин облекчава напрежението му и той участва по-свободно в клас;
• използването на дигитален записвач, наред с бележките;
• допълнително време (25%) по време на изпит, заради забавеното му четене;
• използването на компютър с инсталиран софтуер, който разпознава глас и самостоятелна зала за провеждане на изпити.  

Ванеса:

• прорама за проверка на правописа, инсталирана на лаптопа й;
• допълнително време (25%) по време на изпит за коменсация на слабата й краткотрайна памет;
• използването на дигитален записвач, който да води бележки като помощна памет;
• На Ванеса беше разрешено да предаде видео запис, на който представя презентацията си, вместо да я представи пред публика;
• ежеседмични сесии със специалист, който да преценява разбирането й за курса и да й помага да подрежда работата си по приоритети и да спазва крайни срокове. 

Помнете, че увреждането винаги се проявява строго индивидуално и хора с едно и също увреждане могат да имат коренно различни нужди, когато става дума за приспособяване към определена практика. Изключително важно е да поддържаме дискусия със самите хора с увреждания за техните специфични нужди и дори за решенията.